Тя се извини искрено, но без всякакво смущение, нещо…

““Тя се извини искрено, но без всякакво смущение, нещо повече — без всякаква сервилност, и на мен ми мина през ум, че въпреки цялото ѝ театрално възмущение и парадна дързост в нея действително имаше нещо твърдо и открито — като нож, нещо, което все пак будеше възхищение. (Веднага съм готов да призная, че моето мнение в случая едва ли има някаква стойност. Неведнъж са ми ставали необикновено симпатични хора, които не обичат да прекаляват в извиненията си.) Но работата е там, че в този миг през мен за първи път премина малка вълна на недоволство от младоженеца, едва забележим зародиш на упрек заради необяснимото му отсъствие. It had been a genuine apology, but not an embarrassed and, still better, not an obsequious one, and for a moment I had a feeling that, for all her stagy indignation and showy grit, there was something bayonet-like about her, something not altogether unadmirable. (I'll grant, quickly and readily, that my opinion in this instance has a very limited value, I often feel a rather excessive pull toward people who don't overapologize.) The point is, however, that right then, for the first time, a small wave of prejudice against the missing groom passed over me, a just perceptible little whitecap of censure for his unexplained absenteeism.””

— J.D. Salinger